Ще си кажете, че не е възможно точно аз, неразривно свързаната по кръв и род с Македонския край на България, бил той Пирински, Вардарски, Егейски, да допусна, че в думите ми няма да има емоция не толкова заради отнетите от България територии, а заради все още живата болка от насилственото помакедончване на българите, отнело живота на десетки хиляди оттатък границата и променило съдбите на стотици хиляди от Пиринска Македония, сред които и на баба ми и дядо ми по майчина линия, изселени с трите си малки деца след отказа им да се пишат македонци. Май не мога да бъда безсърдечна към каквото и да било. Ще си потисна емоцията и ще бъда безпристрастна въпреки страданието, че с позицията си по време и след подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Бившата югославска република Македония на 1 август 2017 година в Скопие от министър-председателите на двете държави – Бойко Борисов и Зоран Заев, България ще бъде излъганата, унизена и в по-късен период подигравана страна. Дали защото подхожда емоционално, а не рационално към тази невъзвратимо откъсната част от България, не знам, но бъдещето в отношенията ни няма да е очакваното от България, ако не заменим носталгията с краен прагматизъм.

Първия влак вече го изпуснахме – подписването на договора между двете държави. Веднъж, защото позицията ни спрямо Македония е емоционално закрилническа, Отечеството милее и страда за откъснатата плът от неговата плът заедно с хората, на които им е забранено да се самоопределят като българи. Втори път, защото България, вече тридесет години след 1989-а, няма разписана национална доктрина. Ако милеехме за родовите си корени, доктрината отдавна щеше да е факт, но съм склонна да мисля, че докато в България историята ни е заложник на учени, за които русофилството и славянофилството са правата вяра на родната ни история, националната ни доктрина ще си остане само мечта. Ако имахме визия за бъдещето, непоклатимо основана на миналото, щяхме да гледаме на територията на запад от Огражден като на насилствено откъснато парче земя от България, с българско население и самосъзнание, обитаващо я повече от 1300 години. Милионно население, насилено да се откаже от българския си корен заради терора на комунистическите приумици и да се припознае като македонско. След 1944 г. над сто и петдесет хиляди българи бягат от югославска Македония, над сто хиляди са минали през лагери и затвори и още в първите години повече от тридесет и пет хиляди българи, отказали да се нарекат македонци, са убити. Такива са фактите, но България сякаш нарочно си затваря очите пред промененото самосъзнание, вече седемдесет години, на поколения българи, приели да бъдат македонци, вменили го по естествен път на децата си, променили го и заради хилядите бракове, сключени между хора от различни народности в Югославия. Малцина от тези хора в настоящето биха декларирали българските си корени, ако щете, и заради неспирните репресии, по-меки или крайни, към всичко що е българско по дух и материя в настоящата Република Северна Македония. Категорична съм, че в преобладаващата част от тези българи с отсечен корен самосъзнанието вече не е българско, а пречупено през нещо оправдаващо ги. Ако очакваме всенародно събуждане на повика на кръвта към Родината-майка, дълбоко грешим. Това няма да доживеем, дори и когато държавата ни дава български паспорти на хора с доказан български корен от Македония. В началото на 90-те се запознахме със семейство македонци, мъжът въртеше дребен бизнес у нас. Бяхме им на гости в Кавадарци, естествено разговорът се завъртя и около техния български корен. Ей, все едно вулкан избухна, те са си прави мекедонци и всичко българско им е чуждо. Мина време, пътищата ни се разделиха и след десетина години срещаме мъжа в центъра на София. Похвали се, че взел български паспорт. Е, как го взе, нали си македонец? Така е, отговаря ни той, но в старите документи, дето си ги пазим от едно време, пише, че сме българи, та лесно стана с паспорта. Сега вече си българин? Не, кой го интересува, паспортът ми трябва, за да работя в Европа. Това разбиране за самосъзнанието, мисля, е по-правилното от идеалистичното очакване покрай Вардар от посечения и изсъхнал корен да покълне възродено българско самосъзнание.

Погрешна и вредна за България е политиката, че македонците са ни братя, ние сме две части от един народ и каквото и да правят, дори и да истеризират в омразата си към нас, ние сме длъжни да ги оправ¬даваме и да се примиряваме с разбиране за тяхното страдание под „македонско иго“. Това е било преди 70 години, в началото на помакедончването на българите в Югославия. Днес е друго, в мнозинството българско самосъзнание липсва и не бива да се търси, поради което ще е грешка, ако България вярва, че излезе ли победител в битката за откраднатата ни история, македонците ще се събудят и след тежкия си седемдесетгодишен исторически махмурлук ще се завтекат да ни прегърнат като брат брата. Усещането за българска идентичност до голяма степен е останало в историята, тъй че нека не да бъдем наивните глупци, които за кой ли път ще позволят да бъдат употребени и се превърнат в ракета носител на помакедончените българи от Куберовата българска земя, наречена в предходния век Македония, а днес Република, Северна, Велика, каквато ще да е, устремила се към ЕС. Не знам защо премиерът ни беше против името Северна Македония през 2012 г., а през 2018-а се съгласи. Какво се промени оттогава, че и гърците въпреки лютите протести да им бъде наложено това име, и ние го приехме, а вече две години в Република Северна Македония дори знамето си със звездата от Вергина не са и помислили да променят. Името „Република Северна Македония“ дарява на тези хора нужната им македонска идентичност. Толкоз! Проблемът е решен завинаги, както и да протестира Гърция, каквото и да въжделява България.

Името „Република Северна Македония“ е възможно най-лошото, що се отнася до бъдещото спокойствие и развитие на Балканите, защото обещава кризи, а не единение на полуострова. Когато влязат в ЕС, кой ще ги спре северномакедонците да продължат да крадат история и от България, и от Гърция, за да доказват, че са и етнически такива. И те много добре го знаят, защото са наясно, че САЩ, новият голям брат на България, ще направят нужното, за да мине гладко гласуването през октомври за започване на преговорите по присъединяването на Северна Македония към ЕС. Важното е на руснаците сечено да се направи и да им се отнеме още една територия на влияние... сякаш на Русия не є стига Сърбия, която както иска, така и не иска да е в Европейския съюз.

От август 2017 година, когато бе подписан договорът между Македония и България, вече трябваше да има черно на бяло, че двете държави нямат обща история, нямат общи исторически дати за празнуване и почитане. До 1944 г. историята на България е история на Република Северна Македония и този факт не търпи тълкуване. Оттам насетне Македония като част от Югославия си има своя история, върху която стъпва поевропейчващата се Република Северна Македония. Ако се приеме, че историята е обща, значи Македония е част от България. Виждаме обаче, че проблемът с историята е единствено повод от македонска страна да се втвърдява усещането за идентичност и принадлежност към несъществуваща македонска нация, на която България от временната си позиция на силата иска да попречи. Бях написала за договора от Преспа – аспект на Юпитер предупреждава за удобни ласкателства тогава, но с пагубни последици след време заради проявената от България и Гърция наивност... и те не закъсняха, но ние инертно продължаваме да вярваме, емоционално и вредно за интересите на България, в общото, обединяващото между България и Република Северна Македония, като си затваряме очите за пропастта помежду ни, над която мост няма и в обозримо бъдеще няма да бъде изграден. Напротив, дори наченките на обединителен мост ще бъдат винаги взривявани. Фак¬тът, че сме подписали договор за добросъседство и разбирателство, не означава, че трябва да стоим бездейни, защото вярваме, че отсрещната страна ще е почтена в договореното. Няма да бъде, не само към нас, към никой няма да бъде, защото този е единственият начин да втълпят на света несъществуващата си македонска идентичност. България не разполага с никакви инструменти, за да въздейства на Република Северна Македония, затова и сме свидетели на политика от страна на Скопие, която е пълно незачитане, обвито в алабализми, на позицията на България. Започнат ли преговорите за присъединяване на Република Северна Македония към ЕС, България може само да отлага затварянето на определени глави. И колко време така? По-силна и недвусмислена щеше да е нашата позиция, ако бяхме наложили вето за започването на преговорите. Като изпуснем духа от бутилката, иди го гони. А за България както е тръгнало, ще се окаже, че за кой ли път политиците ни са хързулнати от някой по-хитър и с по-далечно стратегическо мислене, колкото и да е незначителен стратегически и пресен исторически.

Светлана Тилкова – Алена