Не знам дали някога си писала нещо за самодивите, но ще ми бъде много любопитно да прочета това, което ти би казала по темата. Чували сме много истории от възрастни хора. Аз на свой ред съм чувала история от моя дядо и негови приятели за кълбото от светлина и гласовете на мъже, жени и деца, които сякаш танцуват. Винаги съм се чудила това души, които се връщат тук ли са, или има друга причина за странното явление. Преди може би година имаше и репортаж от едно българско село по темата, в който много възрастни хора разказват за необичайното явление – кой говори за самодиви, кой - за чакали. Ако вече си писала на тази тема, искам да се извиня предварително, че съм пропуснала и повтарям въпрос, на който си дала отговор.

Алена: Легендите за танцуващи самодиви следват хората от древността. У нас ги наричаме самодиви, в други държави носят други имена съгласно техните народни вярвания или религиозни суеверия. Да, самодивите съществуват. Иначе хората не биха могли да ги измислят, защото вярванията са отражение на една недостижима реалност за границите на живота, които обитаваме ние, хората. Освен живота в минало, настояще и бъдеще, който е постоянен и едновременен, Земята е пресечена и от множество паралелни светове, реални, но недостъпни за човека. Редките случаи, в които същества от паралелен свят могат да бъдат видени в нашето измерение, са тези, при които в определено време се отваря врата в пространството. Тогава някои от обитателите на други светове могат свободно да дойдат в нашия свят, да свършат своите задачи и преди затварянето на времевия проход да се върнат в своя свят. Същото, но по-скоро по случайност, е възможно да се случи с човек, озовал се на място, на което точно при неговото присъствие се отваря врата в пространството към паралелен свят. Характерното тук е, че повечето хора, прекрачили в паралелния свят, отказват съзнателно да се върнат в тяхното настояще и в един момент се превръщат в безследно изчезнали.

Самодивите са огледални същества на хора, които живеят в настоящето,

но в техния свят, паралелен на нашия, чиято задача е да работят за оцеляването на планетата Земя и на хората.

Кълбото светлина, за която разказват твоя дядо и неговите приятели, е излъчването на самодивите, които винаги са жени. Гласове на мъже и деца няма как да бъдат „чути“, тъй че приеми тази част от разказа за фантазия. Самодивите имат помощници, които са в друга физическа опаковка, различна от човешката. Те са техните пазители в невидимия за нас паралелен свят. Затова в разказа са споменати и чакали, въпреки че не са такива. Очевидно подсъзнанието им е изрисувало този образ.

Самодивите могат да бъдат видени само от хора с чисти сърца и души, ако попаднат на местата, където те играят своя тъжен или светъл танц. Какъв ще е той зависи от натрупаното от делата човешки в изминалия ден. От доброто, което са сътворили или не са успели, в противовес на злото, създадено от нас, хората през отминалия ден.

Връзката  човек – самодива

Всеки от нас има своя невидим за нашето зрение, усет и чувства огледален образ. Той ни помага, защото е нашето друго „аз“ и ни предпазва от грешки. Той е нашият „изповедник“, който живее успоредно с нас. Не е ангел-хранител, а нашият коректив, с който е добре да се съобразяваме, независимо дали приемаме или не неговото съществуване. Затова и от действията на всеки един от нас зависи дали танцът на самодивите ще е в светлината или ще танцуват натъжени в мрака, правило, което се различава от народните вярвания.

Народни вярвания

Самодивите в българския фолклор са неземно красиви, вечно млади моми, с тънка снага („самодивска“), дълги руси коси и чародеен поглед, който замайва и дори убива. Облечени са с бели дрехи. Самодивите танцуват и пеят около кладенците. Ако видиш самодива, не трябва да я гледаш в очите. Хората вярват, че от песента на самодивите по-хубава няма и от танца на самодивите няма по-красив.

Живеят под грамадни стари дървета, в изос¬тавени колиби или в тъмни пещери, край реки, извори и кладенци. Планини, свързани с тях, са Беласица, Рудина планина, Витоша, в по-малка степен Рила, Родопите и Стара планина, а Пирин им е любимата. Явяват се на земята от пролетта до есента (от Благовещение до Секновене). През зимата живеят в митичното село Змейково.

При мръкване самодивите отиват край води -

езера, вирове, извори - събличат се голи, къпят се, перат дрехите си и ги простират да съхнат на лунна светлина, пазейки зорко да не ги открадне някой. След това се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена хорище, и цяла нощ играят боси вълшебно хоро. Обичат музиката, особено мелодиите на кавала, затова често отвличат овчари, като ги карат да им свирят. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина, поради което на развиделяване бързо напускат хорището и се скриват.