7.20 сутринта. Пия си сутрешното кафе и мислено залагам кой от няколкото постоянни нуждаещи се от психотерапевтичен съвет и напътствие по трудната пътека на живота ще е първи днес. Радостен звън:
- Ало-о, Аленче, баби, чуваш ли ме?
Не познах в залагането, но не много. Стара позната от малко балканско градче. Какво ли пък е станало? Почти съм ги осиновила.
- Ало-о, знаеш ли дек ми е гъсоко, мори?
- Че откъде да го знам. Виж къде се е скрил по двора.
- Немой така, Аленче, я съм у кооперация, на третийо етаж, и он е скокнал заранеска.
- Ама вие и блокове ли имате там? – питам аз удивена, щото то името му е само градче, иначе е по-скоро село от градски тип.
- Е па, имамо! – звучи гордо.
- А имате ли около блока градинка? Я виж там.
Следва продължителна пауза.
- Златна да си, Аленче, един го носи у сако, чекай бръзо да си го земем, че ще го открадне.
Линията даде свободно, преди да съм довършила. Нищо. Гордея се със себе си, че и този нелек житейски проблем с моята компетентна помощ намери своето решение. Но за какво ли й бях аз на тази възрастна жена?
